Боголюбиви християни, душата ми се изпълва с духовна радост и веселие, като ви гледам днес, в светата неделя, да бъдете в Андреевския апостолски храм. В този храм днес, в светата неделя, 26 август, ние сме се подготвили да почетем светлата памет на двама прекрасни Христови любимци-мъченици, съпрузи само 13 месеца, година съпрузи - младоженци, едва започнали втората годишнина от своята сватба изведнъж се озовават в друга ситуация. Дълги години споменавам техните имена в нашия храм. Адриан не е Андрей. Имената са различни. Адриан се почита днес, 26 август, а Андрей – на 30 ноември. Съвсем различни светци и имена.

Преди 8 г. имахме църковен настоятел Адриан, днес споменах неговия имен ден и го поздравих отдалече. С него заедно изпълнихме великата задача да спасим от сгромолясване тази сграда, наречена храм Св.Андрей. Осем колони железобетонни положихме двамата с него и работниците там, отпред и аз спокойно влизам в този храм, без да се страхувам, че ще се срути нещо върху главата ми.
И така, приготвил съм три свежи, красиви рози, които сега ще поднеса, макар и тук на земята, на двамата съпрузи, младоженците Адриан и Наталия.

Затова съм поканил няколко двойки младоженци днес тук да присъстват, за да вкусят от сладостта не само на своето плътско щастие и радост и наслада, а да чуят как двама младоженци са оставили този свят, не са мислили за този свят, не са мислили за наслади, за удоволствия, да свият свое гнездо и лека полека с годините си да го обновяват, да го украсяват и деца да родят. Те са нямали време и деца да раждат.
Имате ли представа за какви личности ви говоря аз? Кой човек не копнее да се задоми и след това да има рожба? Защото много семейства имат възможност да раждат, но Бог не ги дарява с рожба. Може да сте съпрузи, но Бог е този, който ще ви дари с рожба, с чедо, с желано чедо. Наближава 8 септември, когато майката на св. Богородица копнеела за рожба и се молела: ” Господи, погледни тези птички, имат си своя рожба, а аз нямам толкова години Господи, чакам десетки години рожба Господи. Моля ти се Господи, дай ми, дай ми чедо!” . И какво чедо получава – бъдещата Майка-Богородица.
И така, ето пред нас са вече образите на двамата младоженци – знатни хора, богати хора, културни хора, интелигентни хора, учени хора в своето време. Живели 1700 г. преди нас, а за мен е все едно, че сега ги гледам, наблюдавам и съм готов да им поднеса тези розички като на младоженци.

И така, преди да се започне техният великомъченически подвиг в Христа са арестували 23-ма християни, които са ги измъчвали до смърт. И понеже вече едва са дишали, вече в агония, тези 23-ма Христови мъченици, императорът Максимиян (убиецът на св.Димитър Мироточиви, Солунски чудотворец, същият този убиец палач на християните преди 1700г.) казал: “Я ги заведете там в преторията, (т.е. съдебната палата) за да може преди да издъхнат да им запишат имената”. Представете си каква грижа!
Да се запишат имената на тия, които вече издъхват, някои са вече в агония, пребити до смърт 23-ма Христови мъченици от палачите езичници, вярващи в богове, граждани на Римската империя. Занасят ги вече като мъртъвци в съдебната палата и трябвало някой да им запише имената. И не щете ли този, който трябвало да стори това е днешния светец, Христов мъченик Адриан, знатен, богат човек, виден член на римския император в източната столица на римската империя гр. Никомидия.
В това време, малко преди да издъхнат императорът чува как тези 23-ма Христови мъченици се молят на Господа: “Господи, ако е възможно възложи върху главите ни мъченически венци”.
И чуйте сега, помнете го това нещо! Императорът в своето самочувствие и високомерие езическо казал на тези 23-ма Христови мъченици: “Безумци, какви венци ще търсите, ще чакате върху главите си, когато аз ще ви отсека, ще наредя да ви отсекат главите! Безумци такива! Какви венци чакате?”
Я помислете в къщи върху тези думи и ги сложете в сърцата си!
Ето вчера извършихме венчавка и положихме венци върху главите на младоженците.
Императорът им внушава по логически път, по твърда логика, на която и вие много често се надявате, на човешкия разум...”Какви венци върху главите ви, когато аз ще ви отсека главите, на какво се надявате?” Тогава те му казват, че се надяват на Господа нашего Иисуса Христа. Писарят Адриан като вижда тези нещастни почитащи християнския Бог, (които императора нарича глупави и невежи), но като вижда тяхното стоене, тяхното поведение, макар и малко преди да издъхнат, ги запитва: “На кого и на какво се надявате, кой е вашия Бог?” И те му обясняват, че техният Бог е Христос и се надяват, че като умрат като мъченици в този земен свят ще живеят вечно с Христа.
И представете си, това е било вероучението на тези мъченици! Адриан повярвал само от думите на тези мъченици, грохнали, рухнали човешки същества, в резултат на побоя, от инквизицията, с единствено престъпление, че са християни.
Ние днес говорим с месеци, с години нещо за Бога, на което хората не обръщат никакво внимание.
Ето го Адриан, днешният светец – великолепен Христов служител! Веднага така повярвал, че казал на другите там писари :”Моля ви, към тези 23-ма мъченици прибавете и мен. И аз, Адриан, се присъединявам към 23-мата мъченици – ставаме 24”.
Онези ахват от изумление и търчат като слуги и слугини при императора и му казват:”Царю, твоят любимец Адриан се записа в списъка на смъртно осъдените християни, какво да го правим? Да го убиваме ли , Царю?”
Императорът отива при Адриан и започва диалог между тях двамата (който не мога целия да го предам), но пак логиката се намесва в ума на императора-палач на християните и казва:”Адриане, ти си умен, учен човек си, знатен, богат, как може да отиваш да правиш компания на тези глупави и невежи хора?” Точно цитирам: “глупави и невежи хора”!
Такива сме ние християните в очите на друго мислещите хора – глупави и невежи!
Адриан му обяснява, че не се чувства безумец, а се чувства благоразумен човек и си спомних за благоразумния разбойник, който печели волята Господня. Господ му казва:”Още днес ще бъдеш с мен в рая. Ти макар и разбойник, ще бъдеш с Мен в рая.”
И това му обяснява на дълго и на широко Адриан. А той къде е учил вероучение, той не е ходил по църквите! Тогава в църквите християните са били гонени и преследвани, криели са се по пущинаците. Но... Адриан е вече дълбоко вярващ в Христа човек и е готов да положи живота си, а зад него има млада жена, красавица, желана от много мъже, но тя избрала Адриан. Прекрасна двойка, но той не мисли вече и за нея, забравя за нея, не защото не я обича, а защото вече обича Христос повече от жена си.
Когато слугата на Адриан вижда, че той се записва при смъртно осъдените хора търчи при съпругата му Наталия и й казва: ”Господарке, твоят съпруг бе заловен и ще бъде осъден на смърт!”
Тя почва да плаче, разкъсва дрехите си, своите прекрасни още младоженски дрехи от скръб, от болка и печал. После като го поразпитва, поразчопля, за да разбере защо е арестуван нейния съпруг, слугата й казва:” Там той говори за някакъв си Христос” .
Представете си, някой си Христос там!
-“Отива за Него да положи живота си”.
Тогава скритата християнка (поради страх, защото мъжът й работи при императора, да не навреди на работещия си съпруг) захвърли своите разкъсани дрехи от печал към своя съпруг и се облича с най-красивите, прекрасните си женски дрехи, младоженски дрехи и така облечена тръгва да го види. Родена и възпитана от благочестиви родители-християни, знаела цената на вярата в Христа. Отива при него и му говори, като иска да го убеди да не се отказва от пътя, който е поел, пътя към Христа.
“И аз съм християнка, Адриане, и сега вече двамата с тебе ще летим към небето при нашия Бог Христос”.
Започва да го окуражава, защото той е езичник, току що повярвал, а тя е християнка, може да се огъне от тежките инквизиционни болки и страдания. Адриан в цялото си великолепие и блясък, интелигентен човек, държи изключителни богословски речи, които Св. Дух му подсказва в неговия човешки, езически ум и казва:”Ето ме, жено, не се бой, аз съм вече истински християнин”.
Започват мъките и понеже другите едва дишат, императорските слуги казват:“Царю, можеш да разпиташ само Адриан”. И Адриан излиза на разпит от името на всички 23-ма свои другари по съдба християни, мъченици Христови. И наближава най-странното, което сега ще чуете, тая картина, която се опитвам да нарисувам сега във вашите души, не в ушите, а чрез тях, в душите.
Чуйте сега какъв финал ви очаква днес в светата неделя, когато почитаме тяхната невероятна християнска памет и величие и блясък. Великолепие на християнски съпрузи, много нововенчани съпрузи трябва да чуят тези, да четат житието на тези двама християнски младоженци. Чува се гръмовен глас на император Максимиан: “Убийте ги с тежка, болезнена смърт, присъда.” Каква да бъде тази тежка, болезнена смърт?
“Занесете в тъмницата там при тях (защото те не могат да се движат, не могат да ходят тези 24-ма души) там им занесете наковалня и тежък чук”.
Наковалня и чук – доста поети са писали върху тази тема “наковалня и чук”, и германски поети са писали по темата “наковалня и чук”.
Ето занасят желязна наковалня и железен, здрав чук, там вътре в тъмницата. Там присъства и Наталия. И трябва да започнат един по един да ги слагат върху наковалнята и с чука да им пречупват първо глезените, след това и краката.
Започва тази странна, странна гледка на тази многострадална земя, напоена с кръвта на множество Христови мъченици, между които са и днешните двама мъченици плюс 23-мата, чийто имена не се споменават, но аз ги споменавам като 23-ма мъченици.
И ето тази странна гледка – младоженката Наталия, като вижда, че нейния съпруг едва диша, едва се движи казва: “Съпруже мой, дай си крака.” И тя му хваща крака и го вдига, самата тя, младоженката Наталия, го вдига и го полага върху наковалнята, а палачът само това чака и удря с тежкия чук и му пречупва глезените, след това и краката. Пред нейните очи, тя държи крака му. После казва:” Съпруже мой, ти не можеш да си сложиш ръката, дай аз да ти хвана ръката.” И Наталия, съпругата, взима ръката на своя съпруг младоженец Адриан и я полага върху наковалнята и държи ръката върху наковалнята, да не би Адриан да си отмахне ръката. Обаче тя по-късно я скрива като ценно съкровище и я носи в своя дом. След Адриан допълзяват и другите и й казват:” Наталио, ние сами ще се оправим” и си вдигат краката, а оня палач, вдига чука и на всичките 24-ма души им пречупва глезените, краката и ръцете.
И по-късно, станали вече живи трупове, но християни, императорът заповядва да бъдат хвърлени в пещ, огнена пещ. Като вижда как ги хвърлят в пещта Наталия, днешната светица, мъченичката Наталия се втурва в огнената пещ сама да влезе, не, да скочи сама при своя съпруг, та двамата заедно да летят с душите си към небето, към Христос. Но я хващат - тя е знатна дама- и я питат:”Къде си тръгнала, Наталио?” В този момент, когато вече са положили в огнената пещ всичките 24-ма Христови мъченици, Бог започва да действа, взима инициативата в ръцете Си и ето какво е последвало от това. Чува се гръмовен, страхотен гръм, светкавица блясва. И изведнъж се излива проливен дъжд, който прекратява тая сцена, това зрелище на тази земя. Не сцена, а зрелище е това – помнете моите думи. Бог обаче не позволява на неговите мъченици да бъдат изгорени телата и тия палачи-убийци, като чуват това, което гърми, тряска, святка, дъжд проливен, навеждат глави, тръгват да бягат, обаче по пътя Бог ги настига със своите мълнии и почти всички ги наказва на тази земя като ги изгаря. Вместо тия да бъдат изгорени, изгарят палачите от мълниите, които Бог изпраща от небето.
Идват християните, взимат тези 24 трупа, даже и косите им не са пострадали от огъня, така здраво е останало всичко. Прибират тези 24 трупа и на Наталия й бива внушено да пътуват с кораби до Византия, днешния Цариград. И пътуват. Като стигат Цариград тя носи единствено като багаж ръката на своя съпруг. Отивайки в храма в Цариград полага ръката му до неговото тяло и след време тя се прегръща и целува с всички християни в града и напуска този свят с блажена смърт като християнка.
Ето така завършва тази многострадална повест за днешните двама прекрасни младоженци Христови мъченици Адриан и Наталия.

И това слово, което произнесох в тяхна памет, го поднасям сега пред небесния престол, пред Живия Бог Христос, с което да им благодаря, като Божи служител, че те са останали верни на Христа Господа, нашия Пастиреначалник и им поднасям тези свежи розички, както се поднасят букети на младоженци. Те цял живот, не, ами во веки пред Христа са съпрузи –младоженци.
Нека впрочем, всички, като чухме това, да възлюбим нашия Господ Иисус Христос и ако/ когато се наложи, да положим живота си, душите си за Него, за да живеем во веки с Него. Амин.

ставроф. иконом Иван Касабов